Кой кой е и колко

Кой кой е – това се оказа важният въпрос, при това официално. Не че не си го знаехме и преди шестте часа мерене на платформи и гласовитост вчера. Все пак от 25 години живеем в тази държава, а от 20 години сме в сън, от който не можем да се събудим. А кой кой е се превърна в средството да се събудим – ако можем.

ДеПреСия

Два дни преговори, два дни мъка – няма разбирателство. А колкото и да е клиширано, то е нужно на България. Още по-нужно и на първ...

Прочети повече

Събуждането е просто – на теория. Защото да бъде изолиран моделът „КОЙ” няма да е по силите на нито едно правителство, независимо кое е то. Изолирането трябва да тръгне от обществото. Но има ли то съпротивителните сили да започне дългият, труден и мъчителен процес, за който трябват години? Процесът, в който трябва да си признаем що за хора сме, в какво сме се превърнали, кое е измекярското във всеки от нас, как да го махнем? Колко от нас, но честно, са имали сили да си кажат – не бях прав? А колко, след като са го казали, са успели следващият път да действат така, че да не трябва пак да изричат сакралните три думички – не бях прав? Колко са успели да кажат на роднина или близък приятел – не ставаш, защото си некадърен/мошеник/измекяр? А колко са го направили, ако от този роднина или приятел зависи хубавия им начин на живот – със сметки, за които не мислиш всеки месец, с ходене на екскурзийки, с купуване на глезотийки? И колко са политиците в България, които са задали на себе си и на глас всички тези въпроси и са действали така, както е правилно и морално – любимите политически думи пред камера?

За себе си аз съм си отговорил на всички тези въпроси. И не мога да кажа, че на 100% съм успял във всеки един случай, в който някой от въпросите ме е затиснал, да действам спрямо верния отговор. Мога само да кажа, че съм знаел кой е верният отговор и времето ми го е доказало. Сега не виждам Реформаторският блок и ГЕРБ да им стиска да си признаят КОЙ е верният отговор. Защото направят ли го, някои известни политически лица ще трябва да изчезнат завинаги от сцената - и не само политически лица. А те са твърде важни в своите очи и в купчината заплетени зависимости, която носи името България - стискат здраво със зъби кокала, ръмжат и не пускат. Това, обаче, не е тази България, която искам аз, която искаме и всички ние извън заръфалите кокала – съзнателно или несъзнателно.

Време е. Време е да стане ясно КОЙ КАКВО иска, КОЙ КАКВО може да направи и КОЙ КАКВО може, иска и ще направи. Иначе скоро няма да остане КОЙ пред КОГО да играе сценки. На сцена без публика няма да има въпроси и отговори - нищо няма да има. Защото човек се проваля бавно, но когато се провали, изправя се още по-бавно - най-важните неща не стават на секундата, с магическа пръчица, въпреки милиардите внушения на съвременния свят. Време е да почнем да ставаме и да сме наясно, че ще е мъчително бавно!